Ти де? Вікно в твоїй кімнаті темне,
та знаю, що ти тут, що ти сама.
Вернувсь я вперше з каяттям таємним.
Я вперше залишився крадькома.
Та чи не пізно вже мені тут бути?
Тебе стомив. Посильним смерті став.
Що повертаю? Ніжність позабуту.
З горьованими зморшками вуста.
Що я несу? Ці дві руки, якими
Тебе торкнути соромно мені.
Ти де? Піднявши зле лице незриме,
Шукай відплату. Бий, не стримуй гнів.
На двері чорні покажи досадно
рукою, наче біле полотно.
Кричи, що ненавидиш ти нещадно,
і навіть, що для тебе все одно.
Я заслужив цей погляд твій студений.
Я заслужив нестачею спокут.
Та ти встаєш. Зближаєшся до мене
невидна й кажеш: «Залишайся тут!»
Веселин Ханчев
Любов
Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: „Остани!”
